ОбСНВ Благоевград

Наркотици - истината за тях
5 January, 2013 - 20:36 -- drtemi

Към брата си Тежко, брате, се живее
между глупци неразбрани;
душата ми в огън тлее,
сърцето ми в люти рани.

Отечество мило любя,
неговият завет пазя;
но себе си, брате, губя,
тия глупци като мразя.

Мечти мрачни, мисли бурни
са разпалили душа млада;
ах, ръка си кой ще турне
на туй сърце, дето страда?

Никой, никой! То не знае
нито радост, ни свобода;
а безумно как играе
в отзив на плач из народа!

Често, брате, скришом плача
над народен гроб печален;
но, кажи ми, що да тача
в тоя мъртъв свят коварен?

Нищо, нищо! Отзив няма
на глас искрен, благороден,
пък и твойта й душа няма
на глас божий - плач народен!

http://www.hristobotev.com/menu_2_2_1.html?id=28

СЛОВА ЗАВЕТИ
"Само онзи, който е свободен, само той може да се нарече човек в пълния смисъл на думата"

в. "Знаме" бр. 23, 27 юли 1875 г.

"Както окото е потребно за светлината, ухото за звукът, а разумът за разбирането и на най-простите истини, така също науката, образованието и развитието са потребни за който и да е народ, за да достигне до известна степен на своето благосъстояние..."

в. "Знаме" бр. 1, 8 декември 1874 г.

"Идеята за свободата е всесилна и любовта към нея сичко може да прави."

в. "Знаме" 22, 13 юли 1875 г.

   

Политическа зима

"Дали се зора довърши, или се две нощи смесиха?"

Приятно нещо е да има човек топла соба, самун хляб, парче сланина и няколко глави праз лук, пък да легне и да мисли или да спи и да сънува. Приятно е, но да има и една от тие две болести: или млада жена, или стар ревматизъм; лежиш, лежиш, а мисълта ти като у немец, пълна и богата като готварница, дълга и безконечна като суджук - суджук, с който във виенския райхстаг немците и маджарите бият по главата славянските депутати; а въображението ти като у арапин, силно и остро като тюмбекия - тюмбекия, която е крайно полезна за краставите народи, - пламенно и възвишено като дим. Дим, дим! Под който ние българите така сладко спим. Мислиш, мислиш, пък се попротегнеш като философ, прозевнеш се като дипломатин, почешеш се в тила като политик и ако ти позволи жената или ревматизмът да заспиш, то спиш като Крали Марка.
Заспиш и сънуваш... Но какво сънуваш? - Сънуваш, че светът прилича на кръчма и че гладните, дрипавите и измръзналите народи са се събрали в нея и на колене въздават хвала Бакхусу. Г-н Бисмарк възседнал земното кълбо и точи из него пелин за здравието на Германия; дядо Горчаков раздава коливо за "бог да прости" славяните, майстор Андрашия свири чардаш и кани чехите, сърбите и хърватите да попеят и да поиграят на гладно сърце; Мак Махон плете кошница за яйцата, които Франция ще да снесе през немските велики пости на Елзас и на Лотарингия; лорд Дерби си точи севастополската костурка, за да надроби прясно сирене за европейската търговия на возток и за да отреже от бутовете на някое диво африканско или азиатско племе бюфтек за английското човеколюбие; испанските "братовчеди" са застъпили тялото на майка си, бозаят кръв из нейните гърди и плюят един другиму в очите; владетелят на чизмата се наговаря с човека от Капрера да изчистят блатото на Рим (не папата, който ще да се изчисти сам) и наместо хляб и макарони, да дадат чист въздух на Мациниевите дечица; безбрадото пръчле на солените възседнало буцефала на Александра Македонски и исторически иска да докаже, че само немецът може да бъде пастир на козите; босфорският пилафчия подсмърча до вратата на кръчмата, яде червата на раята, пие дипломатическа боза и вика: "Аман от пиени хора." Множество малки и големи господа духат на своите измръзнали ръце, гледат с особено равнодушие на просяците, молят се богу за плодородието на човеческият род и за изобилието на хорската глупост и слушат как вият вълците в гъстата литературна и финансиялна мъгла и как плачат децата на Европа за лятото на науката и на цивилизацията.
А ти, българин и патриотин, гледаш на сичкото това с особено недоверие и думаш: "Суета сует и всяческая суета." Светът е кръчма, а ти тряба да плачеш със смях, да се смееш със сълзи и насън да виждаш лятото на Балканския полуостров. "Щастлив е, думаш, българският народ, щастливи са грешните в мъката, щастлив съм и аз в своята топла соба." Лежиш на гърбът си и благодариш всевишния таван, че по неговата непостижима милост ти имаш барем покрив над главата си; снегът те не вали, мухите те не безпокоят, в червата ти не произхожда никаква революция, ревматизмът те не безпокои, жената ти те не мъчи, парите ти се не губят; а на четирите стени на стаята ти мухите ти оставили в наследство цели томове списания на български език. Наместо икона над главата ти виси портретът на н. в. султана, покрит с тънко едно було от лионската фабрика на паяците; под портрета е залепен ферманът с 11-те точки на българското щастие, а във ферманът волята на негово императорско величество, небесният представител на влашките българи, г. Пандурски, и горещите желания и надежди на нашите цариградски патриоти. Земи си един комат хляб, малко сланина и една глава лук, пък чети: "Моята царска воля е, щото сичките животни по държавата и верни мухи поданици да могат да помагат, доколкото им се пада на гърбовете, на ежедневните ми царски подаяния, които полагам за достигане до по-висока степен на моето затлъстявание и за благоденствието на моята обширна кочина." А по-надоле следва рахатлъкът на екзархията, правдините на българския народ и кефът на босфорският Саул. "Но какво [по] дяволите! Животни ли сме ние, животни ли са нашите владици, учители и вестникари? Протестуваме!" Не бойте се, господа, аз сънувам. Дайте ми да прочета цариградските български вестници и аз ще да си зема думите назад, т.е. ще да се уверя, че по сичките краища на паяжината е тихо и мирно и че сичко блаженствува под дебелата сянка на паякът. Само - църррр! Там на една муха изпили кръвта, тука на друга светили маслото; там вързали 50-60 души за рогата и ги карат на място злачно и на място покойно, т.е. в Диарбекир и в Акия; тука връзват други и им четат баснята за вълка и агнето; там окачили едного на въже да се поизсуши. "Но ние имаме училища, читалища, екзархия, литература, журнали, правдини - имаме младо поколение..." Да, да! Имате! Кой ви казва, че нямате! Но ако е работата да се хвалиме, то и ние имаме тука, в Румъния. Откогато г-н Пандурски остави своята знаменита политическа и литературна кариера и откогато на хоризонта на българската литература се появи съзвездието "Блъсков" и "Дружеството за разпространение полезни знания"оттогава науката, поезията, педагогията и литературата потекоха из крачолите на българския народ и на неговото книжевно щастие захванаха да завиждат даже и манджурите; откакто цариградските ханъмки родиха литературно-политическо списание "Ден", то Милош Милоевич престана вече да разпространява сърбизмът из България; откакто "Училище" роди богобоязливият редактор на "Градинка", то нашите учени младежи престанаха вече да псуват света Богородица; откакто отец Марко цанцугерът турна на своите глупости заглавие "Век", то великите български пости станаха 365 дена в годината; откогато "Право" се кръсти на "Напредок", то българският поет Славейков зави чалма и захвана да пее "аман, аман", а откогато "Levant Times" се преведе на български, то нашите патриоти захванаха да плетат мрежа, за да покрият народът от политическия студ, от литературната мъгла, от революционната виелица, от индустриалния сняг, от економическото пиянство и от белите, черните и сивите цариградски вълци; а откогато, най-после, "Читалище" се обеща, че от Нова година (т.е. от първи януари на деветнадесетия век) ще да се оправи и няма вече да печати гениалните глупости на нашите литературни телци, то колата на европейската цивилизация останаха без катран и заскърцаха въз баирът на българския напредък; умствените чакръчета на нашето младо поколение замръзнаха и пуснаха вощеници за "упокой" на грешните и живоумрелите политически и литературни души; а в пияцата (т.е. по бит-пазар) на нашето умствено развит
ие произлязоха такива важни операции и такива чудни метаморфози, щото при броениците на нашето калугерско щастие се притуриха още няколко стотина зърна, с които ние няма никога да изчетеме своите навечерки и никога няма да дочакаме "светлото Христово возкресение".
И наистина, погледнете със слепите си очи на главите на нашите мудрословеснейши патки и вие тутакси ще да видите, че по тях отдавна вече са захванали да растат различни литературни зеленчуци, сякакви политически бурени и всевъзможни научни билки; а нощта се не свършва, зимата се не изминува и патриотите лежат в свойте топли стаи, сънуват настрадинходжовски сънища и чакат да съмне, за да ги разкажат на своята революционна Пенелопа и на нейните сополиви любовници.
Но и аз съм патриот, господа! Топлата соба, изпросеният хляб, харизаната сланина и краденият лук довождат стомаха ми до такова поетическо настроение, щото и аз сънувам, че скоро ще да дойде равноправното лято. Облаците ще да произведат революцията, политическите дъждове ще да пометат гюбрето из моя двор, пред вратата ми ще да огрее слънце, народите ще да изпъплят из кръчмата и ще да се запощят на припек; а аз ще да изляза из своят палат да се порадвам на ясното небе, на миризливите цветя и ще да запея: "Гледайте, очи, ненагледайте се!"
И да се ненагледаш! Пред вратата ти се събрало на конгрес племето, което едно време е избавило Рим, и с патриотически крякания се приготовлява да направи преврат в историята на гастрономията; почтените и важните кокоши физиономии се разхождат по двора и правят археологически открития по купището, за да снесат яйцето на общото южнославянско щастие; коронясаните венценосци се борят помежду си, земат стратегически позиции и кукурикат за близкото решение на возточния вопрос; а младото поколение изникнало покрай дуварите и чака да го огрее слънцето откъм запад, за да каже своята последня дума за живота, за характера и за стремленията на гъбите. А ти... О! Ти си българин и патриотин! Запей песента "Гъби, мои гъби", пък легни и сънувай, че си предводител на гъските, цар на кокошките и защитник на българския народ. Но преди сичко попитай жената си или своя мозъчни ревматизъм, изминала ли се е зимата, превалила ли се е нощта? Ако ти каже, че не е, то ти спи, както си спиш и сега, завивай се в своята мрежа и извикай сам: "Дали се две нощи смесиха, или се зора довърши? Кукурику! - Ето петлите! Джав, джав! - Ето кучетата! Зимата се свърши и нощта се измина."
 
Михал
 
[“Знаме”, г. I, брой 10 от 2 март 1875 г.]

Народът - вчера, днес и утре

Мрачна и жалостна е нашата история от подпаданието ни под турците дору до днешните времена, тежък и възмутителен е животът на свободолюбивия някога български народ! Страшен хомот, какъвто тежи и до днес на врата му, гъбясал от векове и запрегнат с ятаган вместо жегли; тежки вериги, ръждясали от кърви и сълзи, вериги, в кои са заковани и ръце и нозе, и ум и воля, и в кои и до днес пъшкат бащи и майки, братя и сестри, дядове и синове - злодейства, безчестия, колове, бесила, мъки, тъмница, - най-после даалийци и кърджалии, фанариоти и чорбаджии, черкези и татари, - с една дума, зло, варварско зло, кое само едно азиатско въображение може обхвана, зло от завоевателя Мурада до читашкия реформатор Азиса - това са страниците на тази история, на това наше вчера. Кървави страници, горчиво преминало! Но днес, днес не е ли пак същото черно тегло, същият хомот, същите вериги?
Освен тези, що нямат талант да търпят, освен няколко хиляди волнодумни изгнаници, всеки раб божий с християнско смирение ще ни отговори: "Не, днес си добре живеем с турците, те се образоваха и нам олекна." И наистина, сега кого убиват, кого бесят, кого набиват на кол, кой плаща диш-хакъ и развожда вместо кон цървула на краставия гаджелин, кой?... Но да казва разорения и добития народ, да кажем и ний по совест: днес не убиват никого беззаконно, а законно, не набиват на кол, а като кол всякого набиват, не бесят вкъщи по стрехи и по черници, а на отредени места за гявурски касапници; днес никой не развожда цървула на читака, а сякого като цървул развождат по ангарии и тъмници, никой не плаща диш-хакъ, а сякому и зъбите вадят за данъци и сякакви законни кражби, имдадиета и севдадиета; днес няма даалийци, няма кърджалии, няма фанариоти, кои да палят пленят села и градища, едни да убиват, а други да земат душедяликевш парасъ за вината на умрелия и убития - днес има правителство, което само изпълнява тези длъжности към раята и държи за това чиновници, рязани и кръстени, с чалми и калимавки, с дълги и къси пискюли, чиновници, кои от вълчия везир Али паша до мечкарина жандарм Кел Мехмед ага, сир. от скиптъра до сопата - всичките притежават най-високите добродетели, дори и човещината, с коя се отличават братята им черкези и татари. И всичко това в Турция е реформи, и реформи здрави и трайни, основани на дълбоката любов между турчин и българин, между господари и роби.
При тези радикални реформи, ако и да се случва да нападнат някои правоверни къщата на гявурина, да го убият или удушат, да обезчестят жена му или дъщеря му, а сина му да извлекат и жив на огъня опекат, то това са изключения и случайности, защото не стават всяка неделя в една и същата къща, всяка нощ в едно и същото село. И освен това правосъдното правителство с голяма строгост наказва виновниците, като им отнеме половината и повече печала и ги гуди на най-тежка работа - кърардари или заптиета, за да гонят виновните на други още по-маловажни случайности, кои стават аллахън кърънда - думи, кои на езика на нашите аги имат туй преносно значение, че престъпника на къра тряба да се остави на правосъдието божие. От туй нашите баби и майки, кога оплакват мъжете си и синовете си, утешават се с тази - не знаем как да кажем - клетва или молитва: "От бога да намери душманинът!"
Иди сега при тоя прогрес в правосъдието, та думай, че в Корана няма ни логика, ни психология, а в Наполеонова кодекс здрав смисъл; иди и повярвай англиеца г-на Монсела, който преди десетина години, във време на сирийските ужаси, изрече в палатата на общините и в лицето на приснопометения лорд Палмерстона, този неразкаян грешник в работите на Изток, следните тежки думи: "Колкото и да желае благородния лорд да поддържа трона на султана, тряба да се надеем, че той не ще поиска както и да е да забраня такава система, при коя са възможни подобни ужаси. С чувство от дълбока скръб си припомням за участието, кое приемах в 1855-56 с повечето от палатата в парламентските усилия да поддържам Турция. Сега видя, че националният характер на турците е неизправим."
Тука ний бихме утешили благородния джентълмен, бихме опровергали мненията и острите съждения на много недоброжелатели на нашите пилафчии с фактове и примери, кои пълнят домашната хроника на всяко село, на всеки град, и то не отдавна, а от времето на Къбразли Мехмедпашовите ревизии, откога в Турция се въведе някакъв си ред и равенство в кражбите и пълна система в напрешните убийства, злодейства и всякакъв род притеснения - ала що щяха да значат нашите думи при онези на Лонгворта и подобните нему шарлатани чиновници и продадени журналисти, кои тръбят по света и искат и нас дору да уверят, както и увериха някои си извеяни и слепи глави, че Турция, този европейски Китай, този присмех на человечеството и укор на съвременна Европа, ще се преобрази скоро на азиатска Белгия и ще пролее благодатта на европейската образованост по всичките краища на Азия! O, tempora, o, mores! Намерете изкуството на Медея и влейте в жилите на това варварско племе нова, човешка кръв, тогава ще се поколебаем и ний във вярата си, че Турция няма живот, няма бъдеще; но доде турчинът е с този характер, с този фанатизъм, с тази варварска кръв, ни един красноречив туркофил, ни един дълбокомислящ дуалист или ренегат не може ни увери, че турчинът ще бъде някога способен да влезе в пътя към онази нравственополитическа цел, към коя се стреми умът човешки, отрешен от всяко опекунство на духови йерархии и политически мандаринства. Дотогаз най-красноречиви ще бъдат живите рани, що зеят по тялото на народа и по гърдите на неговата емиграция, рани, на кои, като гледаме, напомнят ни всичко, що трябва да влезе в сметка за народно мщение.
Повтаряме - Турция няма живот, няма бъдеще, тя е труп на смъртния одър, когото никакви дервишки баяния на нейните мандарини, никакви дипломатически молитви на западните доктринери няма да я спасят от анатомическия нож. Лекувана по стара метода, с политически кръвопускания и операции, с дипломатически хлороформ, тя изгуби ръце и нозе, провинция след провинция, и отслабна дотолкоз, щото даде място на оназ страшна болест, коя обхвана сърцето й, влезе в дихателните й органи и кръвообращението; тъй щото никаква операция е невъзможна вече. Самите лекари и те забележиха това и след критския шербет, който се даде на Турция от Парижкия консилиум в 1868 г., приписаха й за спокойна смърт и последния рецепт: дуализма.
Ще се найдат ли в народната фармакопия на Балканския полуостров елементи за подобен рецепт, ще може ли той възроди Турция, а главното ще може ли го тя прие, като й са захванати уста и гърло - това и сам Али паша не ще знае, ако ще би живял и до Матусалови години и не изучи българския народ, негова социален живот, негова твърд характер и волска упорност. Инак той.и днес щеше да чете между редовете на черковния ни устав други редове, други думи, кои да му казват: "Али, тоя народ е болестта на Турция, а дуализмът е пътникът за нейната смърт!" Ала Али паша е турчин - фанатик и фаталист; той се надей само на кучешката животна сила на племето си и като приима за бъл[гарски] народ тези, що коленичат и скимучат отпреде му, пее и дума: "Жив е аллах, жива е Турция! Много са и робите..." Тъй мислят и нашите чорбаджии и калимавки, тези амфибии, кои в блатото на дуализма намират своя живот, и онез гладички умовце, кои внасят у нас ръждата на западните предразсъдъци и сметта на гнилата вече европейска цивилизация - без да виждат новите явления на живота нито там, дето са се учили, нито тук, дето учат.
Не тъй обаче мисли здравата част на наша народ и неговата емиграция, не тъй мисли всеки свесен и искрен славянин, всеки съвременен човек, в главата на кого се не вие паужина, а стяга мозък, и в гърдите не плакне жабина, а тупа сърце. За нас преобразованията в Турско, обещанията, дуализмът, те са думи без никакъв смисъл, призраци и утопии, кои може да се осъществяват нейде си в Китай или Япония, а не на Балкан[ския]полуостров между турци и българи, две племена с противоположни характери, нрави и обичаи, с противоположни миросъзерцания. Изход от туй тежко и гнусно положение не са новите окови, новото разделение на тиранството, а народната революция, радикалният преврат, които са триумфални врата за всеки народ, особено за нашия, който няма преминало, няма настояще, а има едно само бъдеще, и бъдеще светло, защото с другите славяни той ще има що да каже в света, що да внесе в човещината.
Метнете поглед връх историята на българското царство от Бориса дору до подпаданието му под турците, и ще видите, че всичкото историко-политическо преминало на наша народ е било току-речи чисто византийско, и в него са живели само царе, боляри и духовни, а той сам всякога е бил отделен с дълбока обществена нравственост от разврата на правителството си, който разврат заедно с християнството се вмъкна в по-горнята част на народа. Наистина, неведнъж народът е явявал твърдата воля на характера си с въстания против царете си, против духовенството си, както във времето на Богомила и Самуила; но всичко това е ставало само тогава, кога властта или се едно насилието е допирало до къщата му, в коя той сякога е бил нравствено свободен, до семейството му, до понятието му за честта - с една дума, до негова дълбок социален живот, с който се отличават общо славянските народи и частно нашия народ.
Отделен, както казахме, нравствено от правителството си, народът много пъти го е оставял само да се бори с Византия, само да си вади очите за престолонаследие; тъй щото тука и бяха главните причини, дето гърците можаха да завладеят навреме България, а варварските турски орди съвсем да я разорят и тъй с твърд крак да стъпят на врата на народа.
Но и при тия страдания, при това страшно насилие, в кое и камъкът би се стопил, българинът се затвори от турчина вкъщи с челядта си и, както и днес, пял е и слушал е вместо византийската литургия свойта елегическа юнашка песен, вместо стрелата и сабята, хвана ралото и сърпа, ходил е по сборове и по седенки, по тлаки и по черковища - и щом варваринът е погазвал огнището му, кое, както и днес, е било обиколено със снахи и дъщери, със синове и унуци - той е оставял ралото и сърпа, гегата и кавала, хващал е бащина сабя, братова пушка и с "дружина вярна и сговорна" отивал е в Стара планина да мъсти за обиди от турци и чорбаджии, да им отнима грабено имане и да пази село и сиромаси.
Такъв е бил българският народ, и ето го и днес пак чист от всяко чуждо влияние, пак с тоя патриархален живот, пак с тази първобитност - след толкова и при такива страдания, пред зори, той се провиква от вратата на къщата си: пее отходня молитва на Турция, на робството; проклина свойто преминало, което е мрачно и той го мрази; свойто настояще, което е тежко и горчиво, та лесно ще го забрави, и вика: бъдещето ми, бъдещето ми! Турция и незваните му водители поднасят му на блюдо преобразования, дуализми, йерархии, но той се туй дума и ще дума: бъдещето ми, бъдещето ми!
Но какво е неговото бъдеще?
Нашият народ има свой особен живот, особен характер, особна физиономия, коя го отлича като народ - дайте му да се развива по народните си начала, и ще видите каква част от обществения живот ще развие той, дайте му или поне не бъркайте му да се освободи от това варварско племе, с кое той няма нищо общо, и ще видите как ще той да се устрои. Или не видите семето, зародиша в неговите общини без всяка централизация, в неговите еснафи, дружества мъжки, женски и детински? Или не видите в него и това, що казахме по-горе?...
Всичко това са въпроси и въпроси, важни, затуй ний ще се повърнем да ги разгледаме по-отблизо в след[ващите] броеве на "Думата".

 

   

"Югославия"

Честитим появяването на българо-сръбския вестник "Югославия"!
...Идеята за югославянска конфедерация е идея на западните панслависти, в противност на онази на руските, програмата на коя се заключава в думите на великия им поет: "Славянските ли реки ще се влеят в руското море, или то ще пресъхне?"... Няма славянин южен или западен, няма свесен човек, кой б имогъл да съчувствува на такава абстрактна идея, каквато е тази на русите, с осъществяването на коя се поглъщат цели народности, отделени една от друга с история, литература, нрави, обичаи. С химическото сливане на подобни народности става композицията на робството, на яда, кой приима почти цяло столетие болната Полша. Напротив, няма славянин, южен или западен, няма свесен човек, който да не съчувствува на идеята за югославянска конфедерация, коя няма принципа на робството и сливането на разни народности; а, напротив, сигуранца е за свободно развитие на тези народи, кои ще я съставят.
Oтскоро се е появила тази идея между южните славяни; но малко е развита тя между наша народ по причини, че му е проповядвана неискрено и с ущърб за целостта му. Германското съединение със свойта деспотическа Прусия и италианското единство със евоя Пиемонт и под своя Виктор Емануил са примери, кои плашат наша народ, защото нито Русия е за него Прусия, нито Сърбия - Пиемонт.
Югославянската конфедерация трябва да се проповядва и основе на други, свободни начала; тъй щото ни една от народностите да не бъде онеправдана. Прусецът е немец, пиемонтеца - италианец; но нито българинът е сърбин, нито сърбина - русец...
Друг път ще се върнем връх тоя предмет на приличното му място. Засега честитим само утешителното появяване на в. "Югославия" с напредък и успех между нашите еднородци.

Сръбската пропаганда между българското население и опасността от нея

В онова също време, когато "Независимост", нейните едномисленици, вие сами и въобще сичката наша емиграция проповядваше съюз между южните славянски племена, в Цариград сяка неделя почти дохождаха известия из западните страни на нашето отечество, че така наречената събска пропаганда се повече и повече сее раздор между българското население по тие заглъхнали места, т.е. че компанията на Милош Милоевича изпроважда агенти, които възбуждат народът против екзархията, че тя разпространява сърбизмът в чисто българските села и градове чрез книги, чрез учители и чрез множество други тайни помощи и че громадните суми, които сръбското министерство искало уж сяка година от скупщината за поробените под Турция южни славяни, се не харчат за друго нищо, освен за ущърб и за вред на нашата народност. Вие твърде добре знаете, че тие известия, дописки и частни писма произвождаха (и за съжаление и днес даже произвождат) такова негодование между тукашните наши литературни, търговски и журнални дружества, щото следствието на това бяха явните нападения на сръбският народ, отвореното писмо към министърът г. Мариновича и оние безумни и безнравствени клевети, които идиотите на в. "Право" отправиха към нашата нещастна (?), но честна емиграция. Тие известия, дописки и частни писма се продължават даже и днес и негодованието на нашите цариградски българи, както и на по-голямата част от нашите по-развити хора, расте се повече и повече и не е чудно, ако след малко време вие видите, че на тоя вопрос ще да се даде твърде голямо значение, т.е. че той ще да придобие такива широки размери, щото ще да бъде в състояние да обяви даже война на вопросът за южнославянското единство. Колкото и да е прискръбно това явление в неправилният живот на двата съседни и братски народа, но то е близо вече да бъде факт, затова то тряба да се разгледа колкото е възможно по-сериозно. Времето ми не позволява да направя това тая неделя; аз ще да се огранича само с няколко думи, които отправям не към оние късогледи патриоти на филологията и на фанатизмът, с които е нещастен и сръбският, и българскиият народ, но към тия искрени апостоли на свободадата, които съществуват и в единът, и другият народ. Твърде естествено нещо е, че поклонниците на нашата гнуснава преминала история, в мозъците на които играят конете на Душана и на Симеона, като са повикани от самите обстоятелства на робството да земат и тие участие в събужданието на двата подивели от невежество народа, ще да злоупотребят това свое призвание и ще да употребят науката, образованието и свещената длъжност към брата си за осъществлението на своите детински мечтания и за постиганието на своята безчовечно-глупава цел. Предводителите на тая фаланга идиоти, види се, намират в това нещо храна за своите мозъци и шкембета; техните покровители, които разбират интересите на двата народа дотолкова, доколкото Милош Милоевич разбира себе си и своята глупост, виждат интересът на своето отечество, а оние развратени дечурлига, които се не срамуват да казват, че тие са последователи на слепците, безсъзнателно служат на глупостта на своите учители и на враговете на нашата южнославянска свобода. Да се сърди човек и да негодува против тие деца на глупостта, е се едно да се сърди, че вали дъжд, или че мишката ти е прегризла дрехата. Шарлатаните имат такова също право да се занимават със своят занаят, каквото право има и добросовестният човек да прави добро на човечеството. Против дъждът ние тряба да употребляваме омбрели или качулки, против мишките - котки или капани, а против шарлатаните съществува полиция. Ние нямаме право да се сърдиме на Милоша Милоевича за това, че мозъкът на тоя шарлатанин е изгнил, на сръбското министерство (Ристичево и Мариновичево) за това, че то е още по-безумно, ако поддържа шарлатаните, и на техните слепи оръдия за това, че тие са способни да продадат и майките си за комат хляб. Ние тряба да се сърдиме на оние искрени проповедници на свободата, които твърде малко внимание обръщат на тие шарлатанства и които и досега още не са протестовали против злото, което се сее за вредът и на двата народа.
И наистина, аз се чудя на това, дето, после толкова протестации от страната на нашите цариградски "патриоти", сръбската журналистика не щя да земе във внимание тоя вопрос и не прие да го разгледа колкото се може по-безпристрастно; но още по за чудение и това, дето патриотите из сръбската народна скупщина и досега още не са попитали своето правителство, действително ли то поддържа безумието на Милоша Милоевича и действително ли харчи такива грамадни суми за убиванието на твърде младата идея за братството между сърбите и българите. Аз мисля, че това е необходимо да се направи и да се изнесе на бял свят, защото освен от пропагандата, българският народ страдае и от друга една много по-важна страна.
Нашата емиграция, на която принципите за свободата не позволяват да разглежда такива търпеливи вопроси и да влазя в полемика нито с едната, нито с другата страна на политикофилологическите куртизани, по тая само причина е изгубила една доста голяма част от доверието, което има народът към нея. Атова, както щете, е вредително и за българите, и за сърбите. Българската емиграция е представителнмца на своя народ, тя е оная сила, която ще може да влезе в споразумение с неговите освободени вече братия, и тя е, която ще да даде сигналът за българското всеобщо въстание. А ако нашите цариградски гарвани и сръбските нощни бухали достигнат до това, щото да захванат да си кълват очите, то България и Сърбия твърде лесно ще да достигнат едната да остане без ръце, а другата без крака; така щото първата не ще може да простре обятията си, за да прегърне своята сестра, а втората не ще да може да прегази Дрина и Тимок, за да влезе в осакатените от нея сама обятия. В такъв случай, ако тие две сестри и да не достигнат да се карат като съседки, то не ще могат да живеят като сестри. Животът им под една стряха Ще да бъде в тягост и на едната, и на другата. Но дано моето заключение излезе криво и дано сръбските честни патриоти, които са близо да наложат на правителството си своята искрена южнославянска политика, разберат моите няколко може би остри, но искрени думи. Други път аз ще да се завърна да поговоря по-напространно за тоя въпрос, а сега ще разкаха на читателите на "Знаме" няколко новости. Вие тряба да сте чули, че на 5 януария в нашата eкзархия стана събрание, в което се разгледа вопросът за българската черкова на фенер. Не мислете, че като казвам "вопросът за българската черкова", искам да ви уверя, че над пукнатите и потъналите в морето темели това събрание иска да издигне храмът, или, по-добре да кажа, памятникът на своята глупост. Не! Събранието стана, за да принуди екзархията да заплати в името на народът оние громадни суми, които са похарчили известните вам няколко славолюбиви спекуланти за своят кеф и за своите надежди за тлъсти кокали от народът. Тоя вопрос е близо вече да се реши за ползата на спекулантите и затова секи един българин има право да попита това самозвано събрание как е смеело то в името на народът да плаща такива суми, които не са похарчени нито за ползата на народът, нито за ползата на самата екзархия. Когато са се харчили тие пари, екзархията не е съществувала, а народът не е упълномощял нито Ивана, нито Драгана да харчат пари за глупост. Но в кьоравото царство, който е с едно око, той царува, а когато слепците се напият, то се не знае нито кой пие, нито кой плаща.
В Македония произлазят големи скандали както от страната на гръцката пропаганда, така и от последователите на католицизмът. Тая страна е станала арена на такава борба между всевъзможни глупости на фанатизмът, каквато произхождаше едно време в Тракия и в България, с тая само разлика, че тука борбата е приела твърде широки размери. Гърците и правителството на разбойниците действуват наедно, а българите по някои си места са достигнали до такова отчаяние, щото са захванали вече да приемат католицизмът. Рафаил се намира в Кукуш и секи ден почти приема депутации из околните села, които го молят да защити от фанариотите беззащитното българско стадо. Тие дни той е тръгнал за Полянин, за Воден, за Струмица, за Малешово и за Велес. А по тие места унията е готова вече да се осъществи. Но правителството и в това отношение помага на фанариотите. Една депутация из Малешово, която е отивала в Кукуш при Рафаила, е била биена и върната от цяла банда заптии, между които е имало и множество гърци или гъркомани. Българското население по тие места е заприличало на дойна крава, която дои секи, който завърне. Освен това тая крава е гладна, жъдна и убиена до такава степен, щото твърде скоро може и да издъхне. Но такава е, види се, участта и на сичкият български народ, и такава, види се, ще да бъде тя още дълго време, ако нашите патриоти не разберат, че единственото наше спасение е революцията и ако не употребят сичките свои сили за това свято дело. Аз ще да ви предскажа, че ако нашето положение се продължи така още пет години, то Македония е изгубена за назе.
 http://www.hristobotev.com/menu_2_2_1.html?id=28

Борба

В тъги, в неволи младост минува,
кръвта се ядно в жили вълнува,
погледът мрачен, умът не види
добро ли, зло ли насреща иде...
На душа лежат спомени тежки,
злобна ги памет често повтаря,
в гърди ни любов, ни капка вяра,
нито надежда от сън мъртвешки
да можеш свестен човек събуди!
Свестните у нас считат за луди,
глупецът вредом всеки почита:
"Богат е", казва, пък го не пита
колко е души изгорил живи,
сироти колко той е ограбил
и пред олтарят бога измамил
с молитви, с клетви, с думи лъжливи.
И на обществен тоя мъчител
и поп, и черква с вяра слугуват;
нему се кланя дивак учител,
и с вестникарин зайдно мъдруват,
че страх от бога било начало
на сяка мъдрост... Туй е казало
стадо от вълци във овчи кожи,
камък основен за да положи
на лъжи святи, а ум човешки
да скове навек в окови тежки!
Соломон, тоя тиран развратен,
отдавна в раят нейде запратен,
със свойте притчи между светците,
казал е глупост между глупците,
и нея светът до днес повтаря -
"Бой се от бога, почитай царя!"
Свещена глупост! Векове цели
разум и совест с нея се борят;
борци са в мъки, в неволи мрели,
но, кажи, що са могли да сторят!
Светът, привикнал хомот да влачи,
тиранство и зло и до днес тачи;
тежка желязна ръка целува,
лъжливи уста слуша със вяра:
мълчи, моли се, кога те бият,
кожата да ти одере звярът
и кръвта да ти змии изпият,
на бога само ти се надявай:
"Боже, помилуй - грешен съм ази",
думай, моли се и твърдо вярвай -
бог не наказва, когото мрази...
Тъй върви светът! Лъжа и робство
на тая пуста земя царува!
И като залог из род в потомство
ден и нощ - вечно тук преминува.
И в това царство кърваво, грешно,
царство на подлост, разврат и сълзи,
царство на скърби - зло безконечно!
кипи борбата и с стъпки бързи
върви към своят свещен конец...
Ще викнем ние: "Хляб или свинец!"

 

 

 

Етикети: 
Споделете с приятели